„Хората-котки“, режисиран от Жак Турньор и продуциран от легендарния Вал Лютън за студиото RKO Radio Pictures, е крайъгълен камък в историята на психологическия хорър. Филмът революционизира жанра, като заменя традиционните чудовища с невидима заплаха, родена от човешката психика и сексуална репресия.

Историята проследява Ирена Дубровна (Симон Симон), млада сръбска модна дизайнерка, живееща в Ню Йорк. Тя се влюбва и омъжва за американския морски инженер Оливър Рийд (Кент Смит). Бракът им обаче остава неконсумиран поради дълбок и древен страх, който измъчва Ирена: тя вярва, че произлиза от прокълнато сръбско племе и че ако изпита силна страст, ревност или гняв, ще се трансформира в смъртоносна пантера. Фрустриран от емоционалната стена, Оливър споделя проблемите си със своята колежка Алис Муур (Джейн Рандолф), към която постепенно развива романтични чувства. Когато Ирена усеща заплахата от тази нова връзка, нейната ревност се отприщва, а границата между древния мит и реалната свръхестествена заплаха започва опасно да се размива с трагични последствия.

По време на създаването на филма студиото RKO Radio Pictures е пред фалит след огромните финансови загуби от „Гражданинът Кейн“ и „Великолепните Амбърсън“ на Орсън Уелс. Ръководството на RKO решава да заложи на нискобюджетни „Б-филми“ за бърза печалба. Те наемат Вал Лютън и му поставят едно условие: да прави хорър филми с бюджет под 150 000 долара и заглавия, генерирани от фокус групи. Заглавието „Хората-котки“ е наложено на Лютън от студиото, но той отказва да направи стандартен „чудовищен“ филм. В крайна сметка филмът спасява RKO от финансов колапс, донасяйки над 4 милиона долара приходи (еквивалентни на десетки милиони днес) срещу скромния си бюджет. Успехът му променя политиката на студиото и превръща Лютън в ръководител на изключително печелившо хорър звено.

Замисълът на Вал Лютън и Жак Турньор е радикален за 40-те години на миналия век. Вместо да разчитат на тежък грим (като в „Човекът-вълк“ на Universal), те залагат на психологическото внушение. Основната идея е, че най-страшно е това, което зрителят не вижда, а си представя в тъмното. Филмът се превръща в метафора за сексуалното потисничество, страха от интимност и фригидността в едно консервативно общество.

Рециклирани декори: Поради орязания бюджет, филмът е заснет само за 18 дни, като са използвани готови декори от „Великолепните Амбърсън“ на Орсън Уелс. Стълбището в дома на Ирена е същото стълбище от имението на Амбърсън.

Изобретяването на „Jump Scare“: Филмът остава в историята на киното с раждането на модерния стряскащ момент. В известната сцена, където Алис върви сама през нощта в парка и усеща, че я преследва пантера, напрежението е прекъснато от внезапен, силен звук. Зрителите очакват чудовище, но това е просто спирачката на пристигащ градски автобус. Тази техника за фалшива тревога и до днес се нарича в киното „Автобусът на Лютън“ (Lewton Bus).

Сцената в басейна: Друга емблематична сцена – Алис в тъмния подземен басейн, обградена от сенки и звуци на ръмжене – е заснета с помощта на обикновени отражения на светлина от водата върху тавана, създавайки клаустрофобична и зловеща атмосфера без никакви специални ефекти.

През 1942 г. хорър филмите се считат за „ниско изкуство“, поради което „Хората-котки“ не получава номинации за Оскар или престижни награди в годината на премиерата си. Въпреки това, попкултурният му отзвук в тогавашното общество е огромен. Филмът улавя перфектно тревожността от ерата на Втората световна война, когато жените масово навлизат в работната сила, а традиционните роли на половете се променят – плашещата „независима жена“, която крие опасна сила, резонира силно с публиката.
В ретроспекция филмът е признат за шедьовър и е включен в Националния филмов регистър на САЩ от Библиотеката на Конгреса за историческо, културно и естетическо значение. През 1982 г. Пол Шредър прави едноименен високобюджетен римейк с Настася Кински.